Уводът на “История на огледалото”
Малки, рядко срещани, скъпи, ценни: такива са огледалата в продължение на векове, преди манифактурата Сен-Гобен да създаде технологията, която успява да увеличи производството и да разшири клиентелата й. В края на 17 век Сен-Симон с ирония отбелязва прекомерно високата цена, която графиня Фиеско била платила за едно огледало: “Имах, казва тя, едно не особено плодородно парче земя, на което се раждаше само жито. Продадох го и се сдобих с това красиво огледало. Не е ли страхотно – вместо жито, това красиво огледало?” А Талман де Рео споделя следната горчива забележка на господин Д’Оржевал: “Голямото ни огледало се счупи. Изгоряхме с петстоин екю!”
Горещо желани, не по-големи от чиния, огледалата дълго са били символ на аристократическия лукс, средство за демонстриране на състояния. Ражположени в пресечната точка между природа и култура, те възпитават окото и подпомагат уроците по добри обноски. От поглеждането в огледалото произтичат не само вкусът към разкрасяванес и вниманието към символите на ранга и на социалната йерархия, но и една нова география на тялото, която разкрива непознати дотогава образи (гръб, профил) и изостря чувството за свян и за собствена стойност. Когато по време на Френската революция една високопоставена дама била арестувана в дома и, тя мислела само за два предмета, които да отнесе със себе си в затвора: “Като лични вещи взех, без да се замислям, едно огледалце в картонена рамка и чифт нови обувки”. В затворническата оскъдица собственият и образ е единственото, което притежава, и тази последна суетност е израз и на благородническо самоуважение.
Чрез посмъртните описи на вещи и регистрите може да се датира точно първата поява на чистото и гладко ‘кристално’ огледало и да се проследи нарастващото му разпространение. Банализирането на предмета, превърнал се в неразделна част от нашето всекидневие, се осъществява бавно, защото се сблъсква както с технически и икономически препятствия, така и с психологически и морални задръжки. За съвременника, свикнал да открива навсякъде образа си благодарение на огледалото, фотографиите и кинокамерите, е трудно да оцени невероятното въздействие, което е оказвала върху възприятията възможността да се видиш от глава до пети, както и сътресението, което изобретяването на огледалните пана е предизвикало във възприемането на пространството. Как ли човек е живеел с лице и е обитавал тяло, които – без помощта на огледалото – е познавал единствено чрез чуждия поглед? Представяте ли си удивлението на човек, който за първи път се среща със собствения си образ? Как ли е изживял това нарушаване на равновесието на празните и на запълнените пространства, усещането да бъдеш отвън и отвътре, произтичащо от огледалното отражение?
Всеизвестно е колко трудно е за историческото изследване да разгадае вълненията, усещанията, нюансите на чувствителността и чувствата от миналото, иначе казано, всичко онова, което Ален Корбен нарича “равновесие на възприятията” и чиито бегли следи се откриват случайно. Установяването и тълкуването на тези следи изискват те да бъдат поставени в перспективата на система на възприемане и представяне, която се променя в зависимост от епохата. Първата трудност се дължи на това, че всички “обективни” данни – кралски сметки, посмъртни описи на вещи, трактати по добри обноски, кореспонденция, мемоари – се отнасят предимно за дворцовото общество и за греадския живот и пренебрегват селския бит. Втората трудност е свързана с многозначността на думата огледало: семантичнотно поле на понятието обхваща крайни полюси, от мита до литературата на Аза, от символното до буквалното, още повече че понякога значенията взаимно се проникват. Първоначално огледалото се появява в речника на мистиката и поражда трайно морално звучене, очертаващо способността за себеизучаване и развиващо диалектиката на същност и външност. От друга страна обаче, в автобиографичните свидетелства огледалният образ като елемент на идентичността се появява доста по-късно и епизодично.
Третата трудност произтича от факта, че историческото изследване се нуждае от литературното наблюдение – и наистина някои проблеми на възприятието дължат първото си описание на писателската интуиция. Затова и обхватът на настоящото изследване бе разширен до онези литературни повествования, които съвпадат с медицинското наблюдение, макар да е известно до каква степен такъв тип документи влияят от чувствителността на даден автор или от реториката на определена епоха и колко голямо е разстоянието от смисловите превъплъщения на една дума до действителността на една практика.
От един век насам значението на огледалното отражение в организирането на личността се подчертава от големи психолози като Валон, Шилдер, Лермит. Те признават, че изграждането на субекта е постепенно и включва съзнанието за разграничаване спрямо външния свят и спрямо другите. Когато субектът е способен да се обективизира и да съгласува външните си възприятия с вътрешните си усещания, то той може да премине от съзнанието за тялото към съзнанието за Аза. Понятието “телесна проекция” – представата, която всеки си създава за собственото тяло в пространството и която осъществява чрез разпознаването в огледалото, е ревизирана от психоанализата, предпочитаща по-скоро идеята за ‘либидна структура’ на изображението на тялото, според която разпръснатите елементи на усещанията придобиват форма благодарение на желанието. Тази структура се включва в прословутия “стадий на огледалото в развитието на Аза”, описан от Лакан през 1949г. За Лакан образът на тялото е част от развитието на символната дейност: пред огледалото детето преминава от раздробен към цялостен образ на своето тяло, то се наслаждава на собствения си образ и в същото време разбира разликата между образа и модела; изправено пред огледалото, то придобива нова способност за мисловна проекция. Като разширение на мисловното пространство огледалният образ не е фиксирана, а изграждаща се цялост, чието поддържане изисква усилие. Собственият огледален образ на човека никога не е до такава степен овътрешностен, че да направи огледалото основно средство за самоидентифициране и самовъзприемане; то може да се превърне и в издайник на дълбоки психолохически смущения.
Огледалото “матрица на символното”, ни съпътства в търсенето на идентичност. За да можем да схванем вълшебното, чудотворното в първия сблъсък с огледалото, трябва да се обърнем към разказите от мита и фолклора, пресътворени в картини: Нарция е първият герой на тази смущаваща среща със самия себе си. Една корейска приказка от 18 век възстрановява пред нас в цялата им свежест етапите на “сценария”: тя разказва за бедния продавач на грънци на име Пак, чиято жена мечтаела само за едно – да притежава бронзово огледало. Ала когато получила от съпруга си жадувания предмет, тя с изумление открила в ковчежето едно непознато лице: “Пак като че ли се бе завърнал сам, но тя виждаше до него да стои някаква женичка. Коя е тази уличница? Госпожа Пак за първи път виждаше себе си и не разбираше, че жената до мъже й бе самата тя.” Приказката отива още по-далече: “Пак грабнал огледалото и зърнал в него мъж, когото взел за любовника на жена си. Последвали разправии, крясъци, обиди. Отишли при кмета да каже кой крив, кой прав, и занесли и ябълката на раздора. Кметът на свой ред видял във вълшебния предмет някакъв чиновник в униформа. Дали това не е току-що пристигнал негов заместник? Нима са го уволнили…”
Колото и да е пресилена, приказката все пак е показателна. Тя всъщност напомня една френска философска басня от 18 век. Да се видиш в огледалото, да се разпознаеш, изисква умствено действие, чрез което субектът е в състояние да се обективизира, да отдели външното от вътрешното, действие, което може да доведе до успешен край, ако е разпознал отражението като свое собствено подобие и ако може да каже: “Аз съм другият на този друг”. Отношението от себе си към себе си и себеопознаването не могат да се установят пряко и остават в рамките на взаимната връзка между това да виждаш и да бъдеш виждан. Спецификата на човешкото поведение пред огледалото – символното вписване на субекта – е разкритаи показана по време на многобройниопити, изучаващи най-вече реакциите на животните при срещите им с огледалото. Единствено възрастните шимпанзета могат да се разпознават, но това разпознаване като че ли не развива някакъв структуриращ психически прогрес.
Човек може да се погледне в огледалото по много начини: боязливо, свенливо, с радост, доволство, предизвикателство. Може да потърси прилики или разлики, родство или чуждoст. В него разкрасяваме образа си, но пак в него виждаме и как се загрозява. Свикналият с украсените с огледала будоари човек от 18 век не се оглежда по същия начин като човекът от 12 век, за когот отражението е съюзник на дявола. В още по-дълбок смисъл възприемането на собствения образ зависи от представата за човека-едновременно като същност и външност, – която се изгражда успоредно с развитието на отношенията на душата с тялото и самоопределянето на личността според връзките й с Бог, с другите и със самия себе си. Докато тялото е изключено от субективния, истински Аз, огледалото пресъздава само външност, поддаваща се на манипулации и лъжи. Огледалото потвърждава целостта на субекта пред заплахите от обезобразяване и разчленяване.
Според Лакан в историята стадият на огледалото, при който личността открива себе си “отвътре” и “отвън” чрез погледа на друг човек, продължава векове. Представата за субект и за самоличност започва да се оформя вътре в религиозното и социалното поле, където първо се разгръщат автопортретът и автобиографията – обичайните практики на отражението и на интроспекцията. На този фон, оглеждайки се, човек се мъчи да открие каква прилика го обединява с неговия създател и каква съпричастност го свързва със себеподобните му. Своеобразието, както и многообразието му са по-маловажни от неговата универсалност. Случва му се обаче и да изостави успокояващите граници на познатите модели и да открие свое необичайно и смущаващо изображение, в което съзира печата на коренно различния и в което съзнанието му за самия себе си се обърква и изкривява. Тук огледалото подчертава мрачната, обърнатата, преднамерено изопачената природа на всеки автопортрет.
Макар и превърнало се в наше време в най-обикновен предмет, огледалото съхранява своята вълшебна, мистификаторска и съзидателна сила: “Каква тайна търсиш в напуканото си огледало?”, пита се героят на Жорж Перек с уморен поглед, втренчен в огледалото.
0 responses so far ↓
There are no comments yet...Kick things off by filling out the form below.